Стана ми мъчно. Книгите винаги са предизвиквали в мен едно странно вълнение. От малка мечтаех един ден на работя и живея на място, отрупано цялото в книги и по цели дни и нощи да разлиствам и разлиствам. Да докосвам  внимателно кориците им, за да не нараня съдържанието. Да чувам тишината, нарушавана само от разгръщането на листите. Да усещам мириса на старата хартия – мирис на нещо тайнствено и магично. Да водя задочни диалози с всеки автор и да живея хиляди животи чрез историите, които чета. А след тях? След тях да се чувствам все по-жива и пълноценна.За такива неща мечтая аз.  Навярно именно тези мечти ме свързват с тези хора и провокарат моята солидарност. Винаги съм мислила, че човек е толкова богат, колкото книги е прочел. Е, явно не било така или поне не съвсем.

Нека ви разкажа една случка от миналата седмица, която за пореден път ми припомни, че хората на културата и на книгите трябва да се уважават. Случи се непосредствено до подлеза на Софийския университет. За тези, които не знаят – подлезите са много интересни места. Те служат не само за връзка на единия тротоар с другия, в тях се помещават и други хора не само минувачите и пикаещите, не добре изглеждащи чичковци встрани – там има и едни други хора. На възраст са може би на годините на баба ми и дядо ми.  Продават книги. За мен – нови, за малко по-възрастните – добре забравени стари. Това са собствените им малки (или пък не чак толкова) библиотеки. Ето там човек може да открие палитра от нови светове. От готварски книги и справочници за домашно лечение, та чак до романи на световни класици и то на най-различни езици – английски, френски, немски, руски. Излишно е да ви казвам, че повечето от тези творби вече отдавна не можете да откриете в книжарниците. Тиражите им отдавна са изчерпани, а няма шанс да се появят отново, защото не са бестселъри, на които издателствата разчитат за приходи и репутация.

Ето защо тези причудливи места са твърде любопитни за мен, че с бодра крачка да претичам около тях без дори да се огледам. Колкото и да бързам, все оглеждам заглавията. И когато най-малко очаквам, попадам на най-големите находки. Така в петък вниманието ми бе привлечено от една голяма добре избеляла червена книга с огромен черен надпис – „Капоти“. Веднага се спрях. Страхотен автор! Колко пъти съм се опитвала да се добера до произведенията му, но напразно. При по-обстойния преглед разбрах, че това не е просто находка, а цяло съкровище. Книгата беше сборник от 5 негови уникални романа – „Хладнокръвно“, „Арфата на тревите“, „Закуска в Тифани“, „Кучетата лаят“ и  „Музика за хамелеони“.

Бях много щастлива. Към мен се приближи един много възрастен мъж. Признавам си, смутих се в началото. Не изглеждаше добре. Беше отпаднал, немощен. Приличаше на човек, изпит от мъките на живота. Попитах го колко струва и той ми обясни, че вътре са 5 книги, всяка от които струва 4 лв. Трябваше да му дам 20. Веднага му платих. Остана като поразен. Очакваше да ми се свидят и разбра, че не е прав. Мисля, че му стана мъчно. Не искаше да се разделя с книгата. Разбирам го, и аз не бих се разделила с подобна ценност. Сякаш за него четивото беше много повече от вещ, беше нещо много по-значимо, нещо, на което беше отдаден. По изказа му се разбираше, че е интелигентен човек, а по поведението му, че това е последното, което иска да прави – да се разделя с книгите си. После разбрах, че навремето бил библиотекар.

Пъхна сборника от романи в ръцете ми.

„Много сте амбициозна. Малко хора скачат така смело в дълбоките води.“, каза ми той. Усмихнах се и понечих да си тръгна, когато чух зад гърба си – „И бъдете живи и здрави!“. Изпрати ме една блага усмивка.

Стана ми хем мило, хем мъчно. Този дядо ми даде нещо толкова скъпо за него почти на безценица. Не ме мразеше, че му го взимам, само му беше мъчно, че се разделя с поредния хубав спомен. Държах в ръцете си няколко мига на наслада от неговия живот. Радвах се, че имам възможност да се докосна до нещо, което толкова отдавна търсех, но и се чувствах гузно, защото знаех, че нечий свят е обеднял.

 А колко пъти съм виждала как тихомълком някой минава и краде по две, по три книги, по колкото може да граби. Дали този някой щеше да продължава да граби, ако знаеше, че по този начин краде не само книгите, но и обяда и спомените на тези стари хора. Дали този някой знае, че понякога животът в книгите е единственото красиво нещо, което ти е останало. Дали същия този някой може да си представи какво е да откраднеш на човек красотата в последните мигове на неговата късна есен.

Тъжно е. Тъжно е и е жалко. Вярно, това е поредното доказателство, че ученият човек, човекът на културата и книгите все някак ще оцелее, но нима това е начинът? Няма значение дали става дума за дядото от моя разказ или за стотиците служители на културните институции, въпросът е принципен.

Навярно там е проблемът – забравили сме принципите си. Живеем във време с твърде много възможности. Не знаем какво е да ти е забранено да четеш някоя книга, не знаем какво е да нямаш право да знаеш истинската история на собствения си народ. Всички ние имаме достъп до невероятно поле от информация и въпреки това не уважаваме труда на хората, които отговарят за книгите и за културата ни. Не уважаваме и хората, които четат – оставяме ги на улицата, в подлезите, макар и стари и болни. И така правим идните поколения все по-бедни. Показваме им, че културата и четивата не са чак толкова важни, че и с тях човекът е пак беден. Но забравяме и нещо много важно. Губейки културата ставаме все по-празни.

И един ден след много, много години, когато и аз и вие сме вече много стари, в подлеза няма да има никого освен минувачите и пикаещите чичковци в ъглите. Няма да имаме книги, които да раздаваме почти безплатно, за да може да си купим хляб, но по-страшното е, че няма да имаме и нищо красиво, за което да си спомняме, няма да имаме необятните въображаеми светове, в които да избягаме от ужаса, от безхаберието и мизерията, които сами сме си създали.