Жан-Жак Русо е казал „Човек се ражда свободен, а навсякъде е в окови”. Най-страшните окови са в съзнанието. Това са стереотипите и предразсъдъците, натискът на груповото еднотипно мислене и клишетата, които разрушават всеки опит да си различен и вътрешно независим. Човек е свободен дотолкова, доколкото се чувства такъв. Да, окови винаги ще има, но и по силите на личността e да ги счупи, а границите на нашата свобода може да си поставим единствено ние. Животът ни е пълен с ограничения, но ареала на независимостта ни разширяваме и свиваме чрез мечтите и стремежите си.

Свободата е повече вътрешно усещане, отколкото физическо проявление, затова тя няма граници. Българската република е независима държава по закон, но народът по мислене и възприятие е с робска психика. Неосъзнали истинската същност на понятието свобода, съотечествениците ни превръщат назависимостта в псевдосвобода. Блянът на едно забравено време – Възраждането, днес не е нищо повече от една непотребна даденост. Доста относителна.

Наскоро четох проучване на политолога Евгений Дайнов. Той пита своите начинаещи студенти от Нов български университет, как биха реагирали, ако група руснаци се обявят за представители на потиснатото руско малцинство в България и поискат Путин да прати войски и да ги пази от зверствата на българите. Те остават пасивни. Според тях руснаците са наши братя дори да нахлуят на суверенната ни територия, не биха ни наранили. Преподавателят задава същия въпрос, но този път относно турците. Студентите са категорични - турците ще ни потискат. Най-интересен е отговорът на въпроса: „Няма ли да се биете за отечеството си?”. А именно – „Не, защото ние сме малки, а всичко зависи от големите”. Този социален експеримент бих нарекла трагико-комичен спектакъл. Тъжната истина е, че българинът не се чувства свободен. В своето съзнание той още е роб, защото само робът не прави избор и не носи отговорност за последиците от този избор. Свободният човек е активен и дори проактивен – той предизвиква събитията, а не просто им отговаря. Оказва се, че въпреки изобилието от информация днес, предразсъдъците, насадени през вековете, влияят повече отколкото предполагаме. Това не е най-страшното. Плашещ е факта, че днес робството е естествен избор на българския народ.

            Примерът беше повече от показателен. Личната свобода е национална свобода и обратното. Българските младежи не се възприемат като независими европейски граждани. Свободни сме по повърхностни признаци – ходили сме „На Запад” веднъж или два пъти. Ако не сме, то съседът е бил там и ни е разказвал. Имаме дори сувенир – веществено доказателство за присъствието ни еди къде си или по-скоро символ на отсъствието ни. Знаем чужди езици, в това число поставям и родния. Боравим с интернет - поръчаме обувки, теглим някой филм и най-вече пишем как се чувстваме в социалната мрежа. Така ли определяме свободата? Ние не познаваме правата, залегнали в основата на обществената и държавна структура, затова не се ползваме от тях. Чувстваме се като жертви, неспособни самостоятелно на никакви постижения. Главна причина за глада, бедността и липсата на осведоменост са политиците, но те ли са виновни за избора ни да сме невежи? Народът сам е виновен, че я няма свободата. Няма я и няма и да я има или ще е привидна, докато хората нямат воля и амбиции.

            До преди 25 години понятието демокрация бе равносилно на свобода. Независимото разпределение на време, пари и енергия, инвестирането им в избрани от гражданите посоки и свободния достъп до информация бяха основните цели. Погледнато през призмата на времето демокрацията ни предостави всички тези възможности, без една, която се оказа най-важната, тази, която трябваше да си предоставим сами - желанието. Свободата е в неразривна връзка с поемането на отговорност за решения и действия. Ако не желаем или не умеем да поемаме отговорност, няма как да овладеем собствената си свобода. Средностатистическият съвременен българин най-често е безработен и/или депресиран човек. Той няма нито времето, нито парите, нито енергията, затова не разполага и с възможността да се възползва от свободата. Безразличието е най-силната проява на отчаяние. Когато човек не вижда стимул, когато няма дълъг времеви хоризонт и цел, той не вижда и смисъл, а свободата е по-далечна от всякога.

            По закон сме независими, но душевно и на практика, не смеем да се наречем така. Това може да се определи като псевдосвобода. В богатството на родния език присъства една по-близка до манталитета ни дума – свободия. Е, как превърнахме свободата си в свободия? Тъй като не сме способни да се възползваме реално от собствените си права, си приписваме други, по-лесно достижими. Всячески масово прекрачваме собствените си закони, не за друго, а защото искаме  малко да облекчим живота си. Много от тези очевидни престъпления дотолкова са се превърнали в ежедневие, че дори не се възприемат като такива. И тук се крие най-голямата трагедия на обществото ни. В нещастието си всички прибягваме към непристойни, незаконни и неморални действия, за да може поне малко да се почувстваме свободни, макар и не наистина. Липсата на перспектива води до безгранична апатия, най-тежката форма на депресия. За народът е без значение дали страната ще е свободна или не, след като духът не е преставал да бъде роб от векове. Свободата е като монета. Тя има две страни - освен права свободните хора имат и задължения, преди всичко към самите тях. Те трябва да се развиват, да се стремят към по-добро и стремглаво да преследват мечтите си. За всички е ясно, че едностранната монета е фалшива. Тя няма никаква стойност. С нея не можеш да си купиш нищо.

            Има съществена разлика между свободата на теория и на практика. Като при обучението по кормуване на автомобил. Най-напред самосъзнанието трябва да се подготви, че ще трябва кураж, да седнеш зад волана, усърдие, да развиеш умения да управляваш машината, смелост да поемеш отговорност за своя живот и за живота на другите. Това е дълъг и изморителен процес, за който се изисква време и усилия. Нужна е зрялост. Неслучайно шофьорска книжка можеш да получиш едва след осемнадесетата си годишнина. Необходимо е време да прецениш плюсовете и минусите на своя избор и дали си готов да го приемеш с всичките чу предизвикателства. Практиката е нещо друго. Сядаш зад волана и едва сега разбираш за какво е ставало въпрос в учебниците и какво са искали да кажат приятелите ти. Сега имаш авторитет, повишаваш качеството на личността си със знания и умения. Да практикуваш свободата не е никак лесно, но научиш ли се веднъж, можеш да се възползваш от редица облаги. Тя влияе  най-много на качеството на живот. Не говоря за разликите между социализъм и демокрация, а за осъзнатата свобода. Тази вътрешната, свободата на собствено щастие. 

            Най-тежката болест на България е липсата на развитие и деградацията. Идеята за свободата на Раковски, Левски, Ботев днес е повече от чужда, дори излишна. Тези герои са се борили за свободата на бъдещите поколения, но ние, техните внуци не умеем да се възползваме от привилегията да живеем в суверенна държава. Разширихме границите на свободата си, но се изгубихме в обширното простанство. Лутаме се в пустинята на  измислена свобода, изгубили пътя към истинската. Ако днес можехме да попитаме тези емблематични за българската история личности: “Така ли си представяхте свободна България?” - навярно щяхме да получим в отговор тяхното нямо разочарование.

            Дали е страшно, дали е жалко или е трагично? За да сме актуални, нека зададем висящият в публичното пространство въпрос: КОЙ? Кой се чувства свободен днес? Защо да виним Европа, държавата или политиците – нека се обърнем към себе си, нека признаем вината си, че не се чувстваме свободни и не упражняваме дадената ни де юре свобода. Нашата свобода е като тесен килер със съвсем малко прозорче надежда, оградено с окови, бодлива тел от въпроси, опасения и най-вече страх. Страх от отговорност. Но никой няма да разбие дебелите стени на този зандан вместо нас. Границите на свободата си избираме единствено и само ние.

същността на свободата се опира на съзнаването на свободния избор. Изборът да избираме между две противоположности, обуславящи нашия материален физически свят (добро и зло, радост и мъка, омраза и любов). Тоест свободата е един съзнаван процес, който трябва да се прояви във физическото пространство във форма на действия. Има моменти, когато човек има чувството, че е оставен без избор, но според мен това е заблуда - той просто не вижда алтернативния вариант, не го приема за даденост - в това се крепи и робското самосъзнание - той не може да приеме за даденост, че има състояние на свобода. Предразсъдъците ни, в частност робските, са изключително трайни, и се предават от поколение на поколение,не можеш да ги отхвърлиш за един ден, т,.к. зависят от една коренна промяна в светогледа и начина на мислене на хората. А тази промяна не можеш да я създадеш с един закон, т.к. той гарантира само външно обусловената свобода, а както знаем истински свободните са вътрешно освободените (процесът протича отвътре-навън, а не обратно).поздрави

" Свободата е състояние на духа.И в робски вериги,
може да бъдеш свободен,а в царски палати,роб! "